Винаги са ми били интересни детайлите в киното и в живота. Един от тези детайли е наметалото. Във почти всички филми за супер герои главните действащи лица носят наметало/плащ/дълъг шлифер. Ето и примерите:
Винаги са ми били интересни детайлите в киното и в живота. Един от тези детайли е наметалото. Във почти всички филми за супер герои главните действащи лица носят наметало/плащ/дълъг шлифер. Ето и примерите:
По време на вчерашните новогодишни взривове ме озари едно прозрение, което е толкова очевидно. Въпреки това ще го споделя с вас. Все пак днес е особено важен ден - началото на новата данъчна година. Какво си мислехте че празнувате вчера? Въпреки това днес е ден в който се усеща общия заряд за началото на нещо ново.
Настоящата статия е провокирана от финала Аржентина Франция на световното първенство по футбол. Тя показва какво виждам аз във футбола и съдържа интересни аналогии с Играта/Живота, който живеем.
В тази статия ще изложа личния си опит от това с какви хора съм се срещал през последната година. Ще предложа и лечението за тези хора така, както го предложих и на тях. И някои успяха да се измъкнат оттам, благодарение на моите съвети И лечението на лекарите.
Знанието, което ще изложа в настоящата статия е опасно за живота. Буквално. Опитността която придобих беше вдъхновена от един абзац от статия от сайта на Паралелна реалност: „Има сведения, че някои тибетски адепти още преди 1000 г. са предприемали изключително екстремни упражнения в опит да разберат естеството на света, в който живеят. Те били убедени, че тялото се явява много мощен филтър за реалността и де факто държи човека в буден транс през цялото време. Затова се подлагали на доста авангардни експерименти с цел да се поставят на границата между живота и смъртта.”
За мен "Матрицата 4 - Възкресявания" беше синхроничност. Изкараха я по Замунда преди да излезе по кината и я гледах в психиатрията. Приказките между Нео и Анализатора бяха почти 1 към 1 с разговорите ми с психолога. И ежедневното вземане на синьото хапче беше едно към едно, само дето моето беше кафяво. Дори имаше бягаща пътечка, на която всеки ден вървях, ситуацията беше толкова сюрреалистична, че от време на време почуквах по огледалото, с идеята за нереалност на всичко.