Мечтател

Това е единствената тема в блога ми, която не е писана от мен. Тя е резултата от кореспонденцията с едно красиво Съзнание. За да не я натоварвам с потоците, които ще последват, ще я наричам Ел (съкратено от елохим - още един пласт зад името). Публикувам последното и писмо, защото наистина си заслужава. Ето и писмото:

„Споделям за последно последвалите мои лични разбирания и стари нови разбирания. Не че не ги знаещ но все пак да се знае че още един е решил да се научи да лови риба. Все още неумело, но полека лека се надявам да стане. Още със патерици, но само докато се науча да ходя стабилно. Със всеки изминат ден да ти кажа, виждам и откривам силата която дреме в мен.

И открих още една маска "аз съм безпомощно същество не мога да се справя с нищо". Не знам, просто е вдъхновяващо наново да откриваш себе си. До следващото " Бау от живота", но което вече сякаш по леко и по кратко ще бъде посрещането и жаленето. Благодарение на последните събития от новото ми събуждане от собствения ми сън. Открих поне за себе си, че няма какво толкова поне лично аз да поправям и оправям. Единственото от което трябва да се отърся е страха и неувереността. А за отговорността не знам, не съм много веща кое как е. Но май поемам повече отколкото трябва. Просто трябва да си позволя да бъда себе си, но истинската себе си. А  другите да бъдат други. Не тази която външно ми е наложено да съм. Защото ролите и повечето неща аз си ги можех, но постоянно ми се натрапваше колко грешно и неправилно е това.

И до ден днешен това си ми седи макар и да го потискам то само си изплува. Във всеки един момент аз може да съм всякаква, със бабите да съм баба, със децата дете, със другите друга. И то става с лекота и от само себе си. Но аз, като загубило себе си същество, се обвинявам със детските си програми че не трябва да е така и правя всичко възможно да го потискам. Но то само си напира да излезе и само си изплува на повърхността, въпреки всички мои опити да го потисна и игнорирам защото така трябва, защото другите така казват. Но сега открих че не аз съм в грешка а те. Повечето от тези които успяха да ме опознаят и приемат започнаха неволно и те да се държат така. В приемането на момента такъв какъвто е и приемането на момента на ролята такава каквато е идва и лекотата от живота. Щото той май си е една голяма сцена. И колкото по събуден е човек за ролята си и колкото по осъзнато я играе толкова по голяма лекота придобива. Затова и реших да пиша и да го споделя така ми дойде отвътре, матрицата да си върти номерцата или там каквото си прави. А на другите аз отдавна съм им казала мислено да си гледат работата и живота. Та така, изпитах желание да го споделя това без полюси и оценки. А долното ще ми бъде мото до следващото прозрение.

"Човек не трябва да търси рая. Не трябва да прави нищо, за да го заслужи. Единствената дисциплина, която трябва да усъвършенства, е отхвърлянето на ада в себе си, на липсата си на разбиране.Невъзможно ми беше да приема мисълта, че съм единственият творец на собствения си свят, тъй като всеки опит да проявя разбиране се разбиваше на парчета в скалата на скептицизма ми.Според Мечтателя всяко препятствие, което срещаме по пътя си, е материализацията на неспособността ни да разбираме.Човек е собственото си разбиране.Мерната единица за човека е нивото му на разбиране. То създава света, който той заслужава. Разбирането е сдържаност, разширяване на представата и отстраняване на излишъка и пластовете отломки. То е волеви акт, който не може да се появи или да бъде наложен отвън.

- Всяка фаза изисква човек да даде най-доброто от себе си! Около теб е пълно с чудовища и призраци - твои хилядолетни врагове, които са точно толкова ужасни и илюзорни, колкото и страховете ти. Те пазят по-висшите светове, най-висшите връзки на съществуването...

Идва ден, когато трябва да се изправиш срещу тях!

Думите Му бяха лава, която течеше през вените ми и ме изпълваше целия. Бях вцепенен, не можех дори мускулче да помръдна и останах в това състояние доста време. По всеки милиметър от тялото си чувствах натиска на незнайна сила, която парираше всеки опит за раздвижване. Изведнъж, сякаш по невидима команда, изпитах огромно облекчение. Направих първите си предпазливи движения, за да изплувам от капсулата на безсилието и да го захвърля като змия свалената си кожа. Сега можех да вдигна глава и така и сторих... много бавно. Не смеех да пусна погледа си да се рее на воля, но забелязах, че този път беше много светло и можех ясно и подробно да разгледам обстановката. Сигурен бях, че светлината не беше слънчева. Утрото на новия ден чакаше отвън, притиснато към прозореца с източно изложение, но не се решаваше да пристъпи в стаята. По някакъв магичен начин светлината в помещението зависеше от мен! Можех да я увеличавам или намалявам и го направих няколко пъти само с помощта на „реостата“ в главата си.Все още експериментирах с чудатата сила, когато една мисъл нахлу в съзнанието ми със силата на поразителна истина. Вселената зависеше от мен! Подобно на помещението, в което бях, светът се появяваше облян от светлина, но си оставаше в полумрака, заради неспособността ми да го накарам да засвети. Поредното разтърсило ме откритие...

- Ето така прави живота... Ку-ку! - каза Мечтателя, имитирайки съвършено онзи звук от детството ми. Не Му представляваше никакво усилие да се разхожда из спомените ми. Опитах се да не изпускам споходилите ме далечни мигове, искаше ми се да ги задържа поне още малко, да се опитам да дам имена на сияещите от възбуда мои другарчета, тичащи по обляната от слънце тераса, но те вече изчезваха, отнасяйки със себе си омайния парфюм на детството.

- Животът идва да те намери където и да се криеш, при това си слага най-ужасната възможна маска, за да ти разкрие състоянието, в което си. От какво се страхуваш? Да обеднееш? Да те изоставят? Да се разболееш или да изгубиш къщата и работата си? Ето това са маските, които животът редовно ще си слага, за да те уплаши. В каквото и да се изразява страхът ни, той ще се материализира в събитията, на които ще трябва да станем свидетели и в които ще участваме, докато извървяваме пътя си. И рано или късно ще трябва отново да се сблъскаме с тях подобно на изпит, който не сме издържали и на който трябва отново да се явим.

Нямаше нужда да се вглеждам в опита си, за да ми стане ясно, че Мечтателя казва истината. И все пак оказвах съпротива срещу идеята. Да разглеждам света като планетарен механизъм, чиято цел е да държи човечеството в перманентно състояние на страх и несигурност, в хватката на постоянно надвиснала заплаха, ми изглеждаше пълна аномалия.

- Единствено под заплаха обикновеният човек е в състояние да намери нужните му сили да избяга от сенките, от призраците, създадени от травмите в детството и от чувството му за вина... Истинският човек не се нуждае от подобни неща... той живее в постоянно „състояние на увереност“.

- Дори обикновеният човек изпитва сигурност. Неговото най-сигурно убежище са страховете... съмненията му са неговата реалност. Той ги обича и не би им позволил да си отидат за нищо на света. От най-ранно детство той се подхранва сам с илюзорни страхове, отхапал от ябълката на негативното въображение, от преобърнатите си способности на творец. Като резултат той обърква сенките с истинските бедствия и живее и се чувства в постоянна опасност...

Мечтателя ми обясни още, че човек постепенно привиква към това мъчително състояние, което се превръща в част от живота му. Болката и несигурността стават естествена част от него - добре познати медикаменти, които действат толкова успокоително, че на повечето хора им е невъзможно да ги откажат.

- Чувствай се в безопасност - утеши ме Той. - Отвън няма враг. В действителност винаги ти си този, който плашиш сам себе си. Хората никога не се чувстват в безопасност. Дори когато човек е богат и очевидно няма от какво да се страхува, той продължава да изпитва съмнения и поддържа състоянието си перманентно нестабилно. Живее в страх, несигурност и болка... Това е единственото нещо, в което е специалист, и то управлява целия му живот.

-  Значи няма лекарство...

- Като обикновен човек няма начин да се почувстваш в безопасност. Не съществуват нито бронирани врати, сейфове или бункери, нито каквито и да било предпазни мерки.

Само истинският Мечтател може да се чувства в безопасност. Мечтата е безопасност. Съмненията, страхът и страданието са илюзия, но и единствената реалност на обикновения човек.

Затворих очи и се оставих думите Му да ме приспиват... и изпитах онова чувство на сигурност, на неуязвимост, което само децата изпитват, въпреки че и те са обградени от нервни и изпълнени със страхове възрастни... Опитах се да се върна дори още по-назад, додето се видях като плод в майчината утроба. И тогава си „припомних“ онази пълнота, онази невинност, лишена от грам разделение, и се понесох из обвилата ме околоплодна течност, която осезаемо ме защитаваше от всичко външно.

Изведнъж ми просветна, че човек може да бъде обект на атака единствено от враговете в себе си - лъжци, позьори, измамници, грешници, несигурност и съмнения... хора, които живеят в страх и не виждат изход... същите страхове, които отварят вратите на крадците... Усетих се изгубен!... усетих цялото човечество изгубено с мен, осъдено на постоянна, несекваща несигурност. Кой можеше да избяга от този ад? Хлъзгах се в ямата на още по-далечни и мъчителни състояния на Същността.

- Единствено готовият да даде всичко от себе си... единствено човек, който „желае“ и прави всичко по силите си, за да се промени, може да успее - продължи Мечтателя и така прекъсна пропадането ми. - И дори за обикновените хора той да изглежда безразсъден, поемащ неразумен риск или дори безотговорен, човекът, направляван от целостта и личните си убеждения винаги е съпътстван от „усет за спасение“. Той единствен знае, че в действителност не рискува нищо. В света на бизнеса, дори при привидно най-рискованите начинания, човек с подобни убеждения не може да бъде обект на атака и е невъзможно да се провали. Всичко, което докосва, цъфти и процъфтява. Той винаги намира решение за всяка ситуация, дори най-отчайващата, и събитията и обстоятелствата винаги доказват правотата му, защото самият той е собственото си решение. ,

          Винаги се чувствай в безопасност. Бъди в безопасност и се чувствай безсмъртен точно сега.

- Макар обикновеният човек да се чувства постоянно застрашен и винаги да се страхува от някого или нещо, в действителност няма нищо и никой, който да го нарани отвън. Светът е отражение и материализация на „мечтите“ ни... или на кошмарите ни. Светът може да бъде и рай, и ад. В кое от двете избираш да живееш зависи само от теб!

- Освободи се от страха!... Безстрашието е вратата към сигурността и целостта и все пак колкото и усилия да положиш, те няма да те направят безстрашен. Безстрашието те спохожда, само когато осъзнаеш, че няма от какво да се страхуваш.

- Зад всички съмнения, зад болката, страха и несигурността се крие негативната, разрушителната мисъл. А зад нея стои каузата на каузите - идеята за неизбежността на смъртта - повтори отново Мечтателя преди да продължи. - Тя е истинският убиец на човечеството... източникът на бедите, на всички престъпления и на войните, които насищат човешките цивилизации. Осъзнаването на това зрънце смърт в човека би прогонило завинаги физическата смърт от неговото съществуване. Смъртта, каторгата на ограниченията, предпазва обикновения човек от объркващата го идея за безкрайното.

Мечтателя ми обясни, че усещането за смърт, което човек носи в себе си, изглежда води началото си още от момента на неговото раждане, макар в действителност неговото начало да е далеч по-назад. Още с появата си на бял свят първото нещо, което човешкото същество изпитва, е усещането за задушаване и изтощение. В нашите т.нар. цивилизовани общества животът започва с един от най-бруталните ритуали, който Той определи като „истинско посрещане в Ада“. Родено в болка, посрещнато от заслепяващата светлина на операционната зала, от напрегнатите гласове на лекарите и крясъците на майката (още преди да го плеснат, за да изплаче и да го положат на студената стоманена повърхност на масата), първото впечатление, което новороденото придобива за света, е съпроводено с огромно количество страх и от там насетне то е принудено да търси болката сякаш е негова истинска майка."

Ps. Споделям тука понеже тука намерих поредната ключова спирка към себе си. Горния текст описва ясно нещата които и ти описваш затова ти го споделям като благодарност.”

            Оказва се че цитата е от книгата "Школа за богове". А моето вдъхновение дойде от "Пътеводител на галактическия стопаджия"... 
              Прекрасно написано Ел, успех по Пътя.