Една паралелна реалност

 

           

              

  В тази статия ще опиша една от паралелните реалности, която преживях наскоро. Това е най-добре да стане под формата на кратък разказ, въпреки че мога да го докарам и до роман ако поискам. Целта на статията обаче не е да пиша роман, а да изобразя какво всъщност представлява преживяване на паралелна реалност. Ето и краткото разказче, което написах от преживяното там:

 

            Никой не знаеше откъде дойдоха извънземните, но земляните веднага ги кръстиха „жабоци” заради способността им да скачат по няколко метра във въздуха от едно място. Просто един прекрасен ден извънземния кораб майка надвисна над София. Жабоците наскачаха веднага от кораба. Те бяха стотици хиляди. Въоръжението им беше някаква пушка, чиято поразяваща способност се състоеше в това че човеците изпадаха в някакъв транс и се движеха към стълбовете със синя светлина, които извираха от кораба-майка. След това те бяха понасяни и вкарвани в него. Веднага стана ясно каква беше основната им цел - единствения ресурс, който беше в изобилие на планетата - хората. После стълбовете от светлина се разшириха и цели сгради със основите си и хората в тях се понесоха нагоре. В последствие беше изчислено че в първите 15 минути от нашествието половината столица беше изчезнала в кораба-майка.

            Първи на това нашествие реагираха полицаите. Точно те установиха че всеки извънземен пехотинец имаше някакво силово поле, което издържаше на няколко изстрела и след това падаше. Така бяха убити и първите жабоци. Но полицаите бяха твърде малко и бързо бяха пометени от извънземните и на свой ред изпадаха в транс от преките попадения и се издигнаха в кораба-майка заедно с въоръжението си.

            На второ място на нашествието реагираха военните в близост до столицата. Предвождаше ги отявления алкохолик полковник Антонов, по прякор „Звяра”. Той беше безупречно строг към подчинените си когато беше трезвен и два пъти по-взискателен когато беше пиян. А той беше пиян твърде често, започвайки от сутринта. В резултат на това обаче неговите бойци имаха безупречното реноме на най-яките копелета в армията. Така им и викаха - „яките копелета”. Подготовката и физическото им състояние бяха безупречни.

            Когато полковника разбра какво се случваше от новините, докато имаше въобще такива, го накара веднага да извади пистолета си и да изстреля един пълнител във въздуха. Това беше знак за тревога и изкара всички негови подчинени на плаца. Бяха издадени заповеди и всички войници и техните командири се въоръжиха с автомати „Калашников”, няколко картечници и кой колкото муниции можеше да носи. Хилядата войници бяха разделени на пет групи и тръгнаха по пет успоредни улици, прочиствайки систематично жабоците. Бързо стана ясно че веднъж скочили във въздуха извънземните не можеха да променят траекторията си. Първите няколко патрона от автоматите сваляха силовото поле а останалите се забиваха в телата на жабоците. Няколкото улучени войника тръгваха към светлината, но биваха спирани от удари с приклад по главата. На този етап на битката Звяра не беше загубил нито един войник. Извънземните обаче усетиха недостатъка на полет във въздуха и напредваха пешком. Тогава в ход влязоха няколкото картечници, които ги поваляха като пилци. Жабоците, въпреки огромния си брой бяха разпръснати из цяла София и това даде предимство на полковника. Скоро извънземните бяха ударени и отзад от най-неочакваната групировка - тази на организираната престъпност. Единствено тя имаше хората и оръжията, както и куража, да окаже съпротива и скоро двете армии се срещнаха и си стиснаха ръцете.

            От началото на нападението беше минал вече един час и цяла София беше изчезнала в извънземния кораб-майка. Полковника видя че и извънземните пехотинци започваха да изчезват в кораба и скоро на бойното поле останаха само ликвидираните от него жабоци. Битката беше свършила а мястото, където беше София беше се превърнало в хълмисто поле без нито една сграда или човек под кораба-майка. Тогава от него започнаха да излизат изтребители, които излъчваха синя светлина надолу и отвличаха когото можеха.

            Тогава в битката се включи и цялата българска авиация - 5 самолета Су 25 и един Миг 29. Толкова имаха българите. Половин час преди това беше излъчен отчаян апел от военните за помощ от съюзниците от НАТО. Нито идин самоле и нито един войник не се отзова на този зов за помощ. „Съюзниците” предпочетоха да подготвят своите въоръжени сили за битка за собствените си столици. Тогава пролича и цялото лицемерие на НАТО.

            Българските самолети бяха сварени за секунди от стотината вражески изтребителя - те просто се блъскаха в тях и силовото поле унищожаваше самолета. Битката във въздуха свърши за секунди. В същото време един пътнически самолет с петчленен екипаж и39 пътника наближаваше останките на летище София. Капитан Антонов, синът на Звяра, беше командир на самолета. Виждайки че вражеските изтребители не ги считат за заплаха той бавно обиколи центъра на кораба майка и забеляза един голям кристал в центъра му.

            - Няма къде да се приземим. - каза помощник пилота.

            Капитан Антонов бавно се приближи и заключи вратата на пилотската кабина.

            - Има. - рече той и посочи кристала в центъра на кораба-майка.

            Двамата се спогледаха и затегнаха своите колани. Таранът на пътническия самолет беше спрян в началото от силово поле, но взрива на горивото в крилата унищожи кристала. Извънземния кораб внезапно почна да се взривява отвътре и после мигновено рухна на мястото, където бе София, превръщайки го в гигантско сметище.

            Полковник Антонов наблюдаваше всичко и беше един от първите които се втурнаха да търсят оцелели. Всички негови войници наскачаха върху отломките и почваха да ровят в тях. За тяхна огромна изненада не откриха нито едно тяло, с изключение на пътниците и екипажа на самолета. Нито една тухла и нито един пръст от населението на София не беше намерен. В същото време всички вражески изтребителя се взривиха синхронно с кораба и единствените оцелели бяха войниците на Антонов и престъпните групировки, както и населението на близките до София села.

            Една година по-късно въпросите станаха много повече от отговорите. Извършените дисекции и вивисекции на няколкото все още живи вражески войници не доведоха до нищо. Нищо познато не беше намерено във функционирането на органите нито беше намерено и подобие на мозък. Учените клатеха умно глави в разбирателство че нищо не са разбрали. Стана ясно единствено че корабът-майка е действал като пространствен тунел но никой не можа да го направи практически възможно, нито пък да открият къде са отишли софиянци. Много от българите тайничко се радваха че София - този паразит, беше изчезнала.

            Политическите промени в света бяха огромни. Телескопи бясно следяха всяко късче от небето и скоро стана ясно че огромен кораб-супермайка кръжи в орбита около Сатурн, изграждайки по-малки кораби-майки. Математиците уточниха че до запълването на пълния капацитет на носителя остават 20 години. Започна бясно изграждане на космодруми откъдето се изстрелваха спътници - носители на водородни бомби. С надеждата че корабът майка няма да издължи на двойната експлозия на урана и водорода едновременно. Всички военни съюзи се разпаднаха след помощта, „оказана” на България. Инициативата беше на генерал Антонов, който се беше самопроизвел и самоназначил за диктатор на Българската Военна Диктатура (БВД), както беше прекръстил Република България. Против нямаше, всички гледаха на него като новия Цар Симеон. Голяма част от останалите държави също последваха примера му, като мечтата на елита най-накрая се сбъдна със създаването на Земното Правителство. Земята беше федерализирана на над 150 зони. Всички войни бяха спрели пред лицето на общия враг. Беше наложен световен данък от 50% за създаването на планетарната защита. Единствено БВД бе освободена от него като най-пострадала от първата вълна.

            Към края на първата година на ген. Антонов му хрумна гениалната идея как да намери пари за изграждането на новата столица. Тя трябваше да включва старата столица Велико Търново и всички селища около него и в нея не трябваше да има такава голяма централизация, за да не я прави толкова уязвима на атаки. Създаден бе отдел по клониране в който успяха да клонират сина му, като героя от първата вълна, катапултиран от екипажа за да разкаже за тяхната „саможертва”. За основа взеха плитка от момчешките години на сина му, която стоеше при майка му. Г-жа Антонова отдавна беше напуснала пропадналия алкохолик Антонов, но все така тачеше и обичаше сина им и я пазеше. Създаден бе и отдел по имплантиране на спомени, за да може капитан, сега произведен в майор, Антонов да изглежда реален. Идеята на Антонов беше да организира ежегодни тържества на годишнината от нападението, където да пласира нови български облигации. Тържествата трябваше да се въртят около сина му. Само единици знаеха че той е клонинг с имплантирани спомени.

            След края на първата церемония Диктатор Антонов покани сина си на вечеря. Когато той пристигна Звяра го прегърна страстно с цялата мъка на баща загубил сина си. За него нямаше значение че това е клонинг, за него това беше сина му. И тогава взе да се случва нещо ужасно. Постепенно кожата по главата на сина му увисна кожата започна да се лющи а после и плътта му докато накрая остана гол скелет който бавно се превърна в лигава слузеста маса. И през цялото това време сина му крещеше от болка. Генерала беше изпаднал в ступор и тъпо се взираше в желираната маса, която допреди малко беше сина му. После бавно изпи половин бутилка бърбън и отиде и преби почти до смърт шефа на отдел генетика, доказвайки прякора си Звяра. Шефа на отдела лежа половин година в болница и през цялото това време мислеше къде е сгрешил. Накрая му хрумна гениалната идея че това е било просто тяло без душа и това доведе до създаването на отдел по Некрология. Целта на новата структура беше да открие душата на сина му до следващата церемония, защото от финансова гледна точка първата беше нечуван успех.

            Минаха цели девет години, когато отдела по Некрология обяви на генерала че  душата на сина му е открита в 10 годишно негърче. А иначе всяка година събитията от първата се повтаряха. С тази разлика че шефовете на отдели предвидливо не идваха на работа в деня на церемонията, за да не бъдат пребити. На десетата обаче всички вече бяха на работа, защото вече бяха достатъчно сигурни в успеха си и в отделянето на душата от негърчето и закрепянето и в новото тяло на майор Антонов.

            След края на десетата церемония Звяра отново покани сина си на вечеря. Този път беше различно, отдела по имплантиране на спомени въобще не се беше месил в паметта на клонинга и въпреки това той помнеше всичко. Генерала бащински прегърна истинския си син а той му отвърна в отговор. Ръцете на генерала трепереха от вълнение (и от абстиненция - не беше пил от сутринта, очаквайки това събитие).

            - Здравей татко. - каза сина му

            - Здравей, сине! - отвърна баща му

            - Ти така и не разбра какво стана онзи ден, нали тате? Знаеш ли че пътниците въобще не научиха че ще таранирам кораба-майка, а сега мен, мръсния убиец, ме честват като герой!

            - Не знаех сине, но независимо от всичко беше необходимо.

            - През всичките тези десет години аз знаех че искаш да се върна в тяло клонинг, но въпреки това предпочитах да остана мръсно гладно негърче. Не си ли се питал защо не успяхте? И сега трябва да платя за грешката си - каза Капитан Антонов, извади церемониалния си пистолет и се застреля в главата.

            Сърцето на Диктатор Антонов се разкъсваше от мъка. Мъката му беше толкова голяма че той взе церемониалния пистолет на сина си и го изпразни в нараненото си сърце…

 

 

            Това което преживявам са точно случки от нечии друг живот. При навлизането в паралелна реалност обаче се зарежда огромен контекст от информация. Тоест всеки разказ трябва да започне с някаква разказвателна форма на това, което вече се е случило там и на последиците от него. Например извънземното нашествие от началото на разказа. История на бойните действия, реакциите на страните по света, на хората, на извънземните, а и на индивидуалните съдби на главните герои. После трябва да се опише живота и действията на героя чрез който преживявам паралелната реалност. Неговите чувства, пристрастия, недостатъци, загуби и печалби, накратко неговата душевност. В случая преживях тази реалност чрез Звяра, като чистотата на преживяването е много по-силна от тукашната. И чак тогава да се опише главната случка, която съм преживял там. - това е краят на разказа. На денонощие преживявам по четири пет такива реалности. В някои съм мъж, в други жена, в трети извънземен и т.н.т. И това не е за завиждане…