Светът

 Когато започна да се интересувам от една идея отговорите не закъсняват. Така стана и със Светът. В края на статията  (ако стигнете дотам) ще разберете защо този механизъм работи.

Какво означава интегрирането на Светът? Това, което ще напиша е чисто интелектуално обяснение, неговото интегриране ще отнеме „времето” оттук до „края” на живота ми.

И така - Светът - това е цялата Реалност, която сътворяваме сами. И тук не говоря само за точно тази консенсусна Реалност - това е всяка Реалност, която може да сътвори Въображението. Всички ние сме „закотвени” в точно тази  консенсусна Реалност от своите привързаности.  Тук говоря за ВСЯКАКВИ привързаности - към хора, професия, места, преживявания, дефиниции, вярвания, истини и т.н.т.. Съществува привързаност дори към това, което мислим че сме - хора. Когато това последното вземе да отпада се появяват прозрения от класата на barelyhuman (ника му означава едва човек)  за 9/11

https://www.youtube.com/user/barelyHuman11/videos .

Друга основна привързаност, парадоксално, е към времето. Тук в съзнанието ми изниква мисълта на Левски „Ние сме във времето и времето е в нас” - пълното осъзнаване на тази концепция позволява заиграването с живота така, както го е направил той. Той всъщност не е легендарна личност, той е с легендарен живот.

Интегрирането на архетипа в Светът  минава през detachment - освобождаване от привързаности. Това казва и Оби Уан на Люк преди да унищожи първата Звезда на смъртта в „Нова надежда” - „Let go, Luk, let go”. А как всъщност можем да го направим? Отговорът е парадоксален - като осъзнаем че всичко около нас е всъщност вътре в нас, това сме самите ние. Всичко в тази Игра сме ние. Ако успеем да го осъзнаем с цялото си същество (което всъщност е И всичко, което ни „заобикаля”) тогава ще можем да избираме да преживеем безкраен брой Реалности, сътворени от Нас / нашето Въображение, точно както тази реалност е сътворена от нашето въображение. Тази Реалност е нещо като детска ясла за Нас/Източника. Исус е роден в ясла и влиза в Йерусалим яхнал осле - от тази нова гледна точка това не са случайни думи. Ако разберем че всичко което ни заобикаля е отражение на самите нас (pigment of our imagination), без да се привързваме към собственото си творение, тогава Играта завършва във вида, в който я познаваме.

Неслучайно и в тази картинка човек е застанал пред слънцето (архетипа зад Слънцето е Източника/Твореца, както е разкрил този изследовател  http://keygiver.blogspot.bg/2017/05/sun.html). 

 Картинката показва сливането на Източника със Човека/Звяра и превръщането им в едно цяло, като Човека/Звяра е оставил всякакви привързаности (това е писалището с всички джаджи) зад себе си. Всъщност така и филма Sunshine завършва, от който тази картинка е (това прозвуча като Йода :)).

А сливането на Звяра и Източника е показано и в коментара към статията на keygiver в алхимичната картинка „Зеления лъв поглъща Слънцето”. Двете картинки носят една и съща идея и по същество са еднакви.

 А как можем да разберем че всичко, което ни обгражда сме самите ние, как можем да разберем че ние сме Източника? Ами точно както правят децата в яслата и детската градина - те си играят. Ако се заиграем с реалността без да се привързваме след „време” ще разберем отвъд всяко съмнение и дефиниция че ние сме творците, ние можем да извикваме хора, ситуации, да се лекуваме чудотворно, да не ядем, да привличаме пари и въобще да изпитваме всичко, което нашето въображение може да си представи, защото то вече съществува. Само наложените от самите нас ограничения ще ни пречат да преживеем различни Реалности.

„Навремето” наблюдавах привързаността в едно дете на плажа и винаги когато съм виждал подобна ситуация съм избухвал в смях, само дето досега не разбирах кое е смешното. Детето си играеше с пясъка и беше сътворило цял замък. После една голяма вълна дойде и разруши всичко (в друг вариант друго дете стъпи на замъка). Детето започна да се дере от плач. Повечето съзнания ще реагират по детски: „Ще си взема кофичката и лопатката и ще ида на друг пясък пък!!!” или пък „Този се подиграва с човешкото нещастие”. Всеки е свободен да сътвори колкото си иска пясъчни замъци, в които да живее щастливо или нещастно - както си избере.

„Време” е обаче да излезем от пясъчника и да разберем истинската си същност. Да изследваме собствения си лабиринт, за да стигнем до самите нас. В сериала Westworld лабиринта всъщност е метафора за целия парк, помагащ на хостовете да стигнат до себе си. Точно както и всичко което ни заобикаля...

И защо отговорите не закъсняват? Защото те са част от самите нас.

Наиграхте ли се в пясъчника?